



ТЕСТДРАЙВ: Фиат Барчета / Fiat Barchetta (183) - 1.8 16V (130 Hp)
Малко съвременни производители предлагат роудстъри в моделната си програма. Производствените амбиции на повечето популярни марки се задоволяват с кабрио версии на обикновени хечбекове или открити варианти на седани от по-висок клас. Класическите двумстни автомобили със снемаем покрив обаче са лукс, който не е по силите на всеки. Пазарната ниша за подобни возила е прекалено тясна, а икономическата ефективност от толкова строго профилирани продукти невинаги се оправдава. Ето защо сред играчте на този фронт рядко попадат производители на автомобилна конфекция. В края на 80-те години обаче така популярните някога роудстъри се върнаха на бял кон на сцената. Повод за това станаха не Jaguar, Mercedes-Benz или друга класическа марка, а японската "ширпотреба" Mazda. Miata/MX-5 предизвка такъв фурор на пазара, че към позабравения жанр на двуместните открити автомобили се върнаха поне дузина производители. От прахта бяха изтупани някои стари имена като MG, а лидерите набързо прекроиха моделната си гама.
В борбата през
За жалост твърде скоро се разбра, че италианският спортист има и друго лице. В ежедневието двуместният кабриолет на FIAT създаваше повече грижи отколкото радост. Вина за това носеше не само изработката на роудстъра, поверена на подизпълнител, а и някои чисто конструктивни недостатъци. Най-фрапантният от тях засягаше сгъваемия покрив, чийто рамена и лостове бяха проектирани по далеч не най-добрия начин. При сгъването на гюрука те го протриваха и късаха, което гарантираше неопосредствано общуване с природата дори по време на дъжд и сняг. Колите от първите две години на производството страдаха не само от протекъл покрив. Влага в каросерията проникваше и от иначе гиздавите задни светлини. Подобно на тях, резервоарът на чистачките трудно задържаше водата, а от уплътненията на прозорците на някои екземпляри направо течеше. Въпреки намесата на FIAT, проблемът с мокрите седалки остана и при коли, произведени след
Старите фиатаджии добре знаят, че капаците на италиански автомобил никога не се натискат, а се пускат от височина, за да се затворят сами. Много от "лодките" на пазара на употребявани автомобили обаче са минали през ръцете на девойчета, нищожен процент от които са просветени за тези тънкости на тряскането на багажника или капака на двигателя. В резултат на незнанието почти всяка Barchetta има дразнещи вдлъбнатини по предницата - ламарините просто са прекалено тънки и меки и всеки натиск оставя следи. За сметка на това, антикорозионната защита на купето няма забележки. Качеството на сглобката също може да мине за добро, като се изключат някои автомобили от ранните фази на производството. Разочароват обаче някои по-дребни детайли. Изключително ефектните дръжки на вратите, например, губят хромировката си, а лаковото покритие на колите с по-ярък цвят помътнява.Barchetta се бори за званието "модерна класика" още от дебюта си преди 9 години. Може би именно заради това италианците си позволяват пределно малко промени по автомобила с течение на времето. Единственият по-съществен ретуш на външността бе предприет през есента на 2002-ра, когато роудстърът получи нови брони, радиаторна решетка и леко модернизирани стопове.
Със старта на продажбите през
Barchetta стана първият модел на марката с двигател, снабден с механизъм за променливи фази на газоразпределението. Той оперира на хидравличен принцип и променя ъгъла на атака на гърбиците на разпределителния вал в зависимост от различни параметри като количеството подаван въздух, оборотите на коляновия вал, температурния режим (над 104 градуса) и т.н. Управляващият блок е разработка на Hitachi и осигурява по-висок въртящ момент и мощност в случай на нужда в диапазона от 1 700 до 4 700 об./мин. Звучи много добре, стига да работеше. Проблемът е, че хидравликата много често отказва. Познава се от километри, защото при ниски обороти италианската красавица издава звук на танк от Втората световна война.
Сред почитателите на Barchetta феноменът е познат като "дизеловата болест" и е толкова разпространен, че по-дългогодишен собственик на модела може да го познае още в съвсем ранна фаза. Вариаторът просто "заклинва" в един от двата мощностни режима - най-често във "форсиращия" - и боботи неистово под 2 000 об./мин. Във FIAT от самото начало твърдят, че отвратителният звук е единствената беля, която предизвиква дефектът. Спад в мощността действително не се наблюдава почти никога, но след тежки повреди по мотора вследствие хаотичното газоразпределение дори най-верните почитатели на марката не се подлъгват по официалните декларации на производителя. За огромно съжаление на много от тях подмяната на възела, която излиза над 600 евро, изобщо не решава проблема. Понякога след едва 10 000 "лодката" започва отново да боботи. Едва през февруари 1999 FIAT взема крайно належащото решение да промени конструкцията на газоразпределителния механизъм и дефектът изчезва.
Ако се изключи тази злополучна иновация, 1.8-литровият двитагел, монтиран на Barchetta, няма грешка. Неговите 131 к.с. безпроблемно се справят с 1 000-килограмовото купе и позволяват максимална скорост от поне
Изборът на употребявана Barchetta от 1995 или
Галерия към новината:
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
![]() |
КОМЕНТАРИ(0):